Никога не си беше и помисляла, че този момент ще дойде. Преди десет години, когато я изгониха от къщи, не си и представяше, че ще минат толкова време, преди да я потърсят отново. Цели десет години от онзи момент! Тогава току що беше завършила гимназия. Нищо нередно не бе направила. Просто отдавна чувстваше различното отношение на родителите си към нея. С по-малкият и брат се отнасяха по друг начин. Това което на нея беше абсолютно забранено, за него бе разрешено. Нямаше право да кани в къщи приятелки. Тя и нямаше такива. Съучиницте и се държаха добре с нея, но с никой не стана по-близка. Нещо винаги я възпираше. Беше затворена. Още от най-ранно детство цялото внимание на близки и роднини се насочваше към брат и. Неговите рожденни дни бяха истински празници. Нейните просто ги отминаваха мълчаливо. Купуваха и някоя дрешка или нещо друго от което преценяваха, че има нужда и това бе...В къщи тя трябваше да се грижи за много неща. Чистене, пазаруване, та даже и това, дали брат и си е написал домашните и научил уроците, бяха прехвърлили на нея. Нейните грижи не ги интересуваха.
Сега вглеждайки се назад в миналото, преценяваше, че са я изпозвали едновременно като домашна прислужница и гувернантка. Тогава вършеше всичко някак по инерция, без да се замисля. Просто приемаше нещата такива каквито са. Единственния и опит да промени нещо, завърши с провал. За първи път си разреши да излезе със съученици и да се повесели. Когато се прибра по-късно от разрешеното й за това време я изгониха! Просто и казаха, че няма да търпят такова своеволие. Най-безцеремонно и заявиха да си събере нещата и да се маха. Нямаше къде да отиде. Нямаше приятелки, които да и помогнат. Не знаеше какво да направи. Извини се много пъти, молеше ги да не постъпват така с нея. Бяха непреклонни. Озова се на гарата с чанта пълна с дрехи и малко пари които и подхвърлиха. Седеше и гледаше влаковете които преминаваха. Помисли дали да не се хвърли под някой от тях. Толкова лесно щеше да е. Просто всичко щеше да свърши за миг. Нямаше да има повече нищо. Никакви грижи, никакви тревоги, просто едно голямо нищо. Почти се бе решила да го направи, когато някава жена я стресна с въпроса си.
- Момиче за къде пътуваш? – Обикновен въпрос. Явно жената си търсеше компания, някой с когото да си поприказва, докато чака влака. Сега от разстоянието на годините го разбираше. Тогава тоя въпрос я накара да избухне в плач. Плака дълго, толкова дълго, че накрая вече нямаше сили и да говори. Със сълзите малко по-малко си отиде и желанието за самоубийство. Трудно и беше да разказва за себе си, но го направи. Разказа и всичко, абсолютно всичко. Изплака цялата си болка и тревоги. Жената я слушаше и не и вярваше. Четеше го в поглед и. Накря все пак повярва. Изплаши се за нея и й помогна. Кой знае какво щеше да се случи ако не беше тя....
Спомни си за депресията в която изпадна. За месеците в психиятрията...За бавното измъкване от дупката. Чужди хора станаха за нея близки. Чужди хора и подадоха ръка за помощ. Така и не успя да проумее, защо не я обичаха собствените и родители! Това продължаваше да я измъчва и до днес. Сега, след толкова години се бяха сетели за нея. Какво ли се беше случило? Защо я търсеха? Дали съвеста им се беше обадила? Как я бяха открили? Въпроси на които се надяваше да получи отговор, ако се реши да се срещне с тях. Още не беше сигурна дали го иска. Страхуваше се. Сега имаше собственото си малко семейство. Обичаше дъщеричката си. Отдаваше и цялата любов, от която смяташе, че тя има нужда. Всичко друго бе без значение. Не че понякога, когато нощем останеше сама, не преживяваше всичко отново. Не че не и се искаше и тя да бъде така обичана, както пишеше в романите. Просто до момента не и се беше случило...Надеждата не я напускаше. На това я бяха научили психиатрите. Вярвай и се надявай.
Реши, че си струва все пак да направи опит да разбере защо я търсят. От опит глава не боли. Нали така казваха. Отговори им и си определи среща с тях. Избра неутрален терен. Не искаше да ги пуска в дома си. Не искаше и да прекрачи прага на дома в който се чувстваше чужда. Най-доброто което и хрумна бе парка. Същият парк в който обичаше да разхожда детето. Искаше да се чувства спокойна, обградена от познати неща и приятни спомени. Описа им точно къде ще ги чака. Нямаше да се притеснява. Да става каквото ще!
Седна на пейката и зачака. Нарочно бе дошла по-рано. Искаше да може да ги види от далече. Така и стана. Видя ги. Видя как се оглеждат и я търсят. Не направи никакъв знак с който да им покаже къде е. Те са на ход!. Така си помисли. Ако не я познаеха, просто щеше да стане и да си тръгне. Не могат повече да ме наранят. Това и даваше увереност. Разглеждаше ги с любопитство. Същите хора и не съвсем. Бяха остарели, имаше нещо различно, не можеше да го определи, просто го усещаше. Явно усетили поглед и, погледнаха към нея и я познаха. Видя ги как се приближават. Лицата им не издаваха нищо. Никакви емоции. Никакви чувства. Усмихнаха и се насила, това усети. Стояха пред нея и не знаеха как да започнат разговор. Реши да ги улесни.
- Това съм аз. Как ме намирате? – нарочно заприказва така, както не бе говорила никога с тях.
- Все същата неблагодарница! – изстреля баща и.
Не повярва на ушите си. Не се бе променил никак. Защо тогава бе дошъл. Явно не от чувство на загриженост или вина. Дали да не стане и да си тръгне? „Не ще се опитам да разбера защо! Защо се отнасяха така с нея, защо я потърсиха. Най-добре е да задада въпросите които ме измъчват”. Изстреля ги всичките на куп. Един след друг, без да се притеснява от реакцията им. Зачака отговора им. Мълчанието се проточи...Реши, че явно напразно се е надявала и се надигна да тръгва. Неуверения глас на майка и я спря.
- Аз съм виновна...Когато се ожених за баща ти, вече бях бременна от друг. Той ме прие такава. Страх ме беше да остана сама...
Това я зашемети. Не знаеше как да реагира. Така някои неща си дойдоха на местата. Само ако беше узнала това по-рано...Защо бяха крили истината?!
- Кой е истинският ми баща? – реши да попита. Казаното обсняваше много, но не всичко.
- Това сега няма значение!- Отсече баща и. Дали наистина трябваше да го нарича така? Той не и беше баща. Някой друг имаше заслугата за това!
- Тогава какво е от значение? За какво ме потърсихте? Явно искате нещо от мен. Виждам, че не се интересувате как съм и какво правя.
- Брат ти е болен! Има левкемия...Нуждае се от донор. Искаме да се изследваш дали си подходяща. Никой от нас не е...- млъкна за момент и с нетърпящ възръжение тон заяви – Длъжна си да го направиш!
Дължеше ли им наистина нещо? Пак бе изправена на кръстопът. Кой път да поеме...?. Живот или отмъщение..?!.Защо изпитва такава болка...?!
Не казвам как свършва!
07.06.2008 12:02
ще е вярната ? Благодаря ти, разаказът ти пак е с отворен край :)))
Как може да обичаш едното си дете повече от другото - не мога да го разбера.
Уж разказваш история но странно иронично се оглеждаш И вкарваш мисли, който наглед са съвсем обикновени, но толкова реални и истински
Не мога да повярвам че за хоби го пишеш, просто е професионално и силно!
с обич ДЖУЛИЯ БЕЛ
Но всички ние имаме по един компас, който тупти в гърдите ни...дано, поне още да тупти с болките на другите...
Пишеш все по-завладяващо, поздравявам те! :)))
Спокойна вечер чаровнице!
2. Нещо релаксиращо!
3. Илиада - изложба 2008
4. Важно е да се знае!
5. Нещо и за стомаха!
6. Знаците на съдбата
7. Нещо за оправяне на настроението
8. Хармония с вселената!
9. Мъжът и жената "интимно"
10. 58 руски "мъдрости" поднесени от Янчев
11. Харесва ми безидейноста
12. Славунчо - нов дом
13. МОЖЕ ДА МЕ ВИДИТЕ ТУК
14. злото ми куче
15. още една отлетяла птичка
16. Купон до дупка
17. Песен
18. Наръчник за блогери
19. Законите на Мърфи
20. "Котарашки истории"
21. Рошавите мисли на една чайка